Мумбай, Индия

Мумбай, Индия – на гости на местните, чудовищен трафик, вкусотии върху килимче и шарени сватбени одежди.

Преди да започнете да четете долните редове, ви моля да прочетете встъпителните ни думи за Индия. А ако вече сте ги прочели и сте видели и въведението ни в Индия – Началото, то спокойно можете да се потопите в следното четиво:

Това пътуване е малко по-различно от всяко друго, на което сме били. Идваме до Индия, за да присъстваме на събитието на годината – сватбата на Реа и Каран, двама приятели, които решиха да вдигнат пищна сватба в Индия и да ни поканят да присъстваме. Но преди да отидем на сватбата, трябва да минем през Мумбай. Ето какво се случи:

От Берлин до Мумбай сменяме само два полета, които проспиваме почти изцяло. Дългият полет от Мюнхен до Мумбай е първият ни сблъсък с Индия и организираният хаос, който цари навсякъде в нея. На борда сме не повече от десетина не индийци. А много от останали хора пътуват, обути в сандали или боси, загърнати в километрични шалове и чаршафи, с коси, вплетени на плитка и украсени с всевъзможни блестящи шноли, носещи със себе си безброй торби, торбички, пликчета, чанти и сакове.

Всички са толкова шумни и дезорганизирани, че качването и настаняването на самолета продължава цяла вечност. Бърборенето идва отвсякъде и най-вече от някоя леля, говореща паралелно с всичките си братовчеди, братя и сестри, подпряна на седалката ти. Личното пространство явно хич не е на почит. За щастие с музика в ушите всичко това може да бъде игнорирано и двете с Цвети се потапяме с дълъг и непробуден сън.

Летището в Мумбай, Индия

Една вечност по-късно вече се снижаваме към Мумбай – градът чудовище, които съм сигурна е видим и от Луната. Летището в Мумбай е нещо гигантско, досущ като самия град, и хаотично, досущ като жителите му. Разполага с нов и със стар терминал. Новият терминал е най-впечатляващата сграда на летище, която някога съм виждала!

Ние обаче кацаме на стария терминал, което си личи по всичко наоколо. Табелки няма. Просто си вървим като стадо след останалите хора, с надеждата да сме на прав път. Отнема ни доста време, докато достигнем до първият пункт за проверка.

От Луфтханза нямаха налични митнически декларации, затова се сдобиваме с такива по път към митническия контрол. Чинно ги попълваме и продължаваме напред. Табелки все още няма. Работници на летището ни посочват пътя с ръка. Изведнъж достигаме огромна зала с около 60 гишето. Изненада! Най-сетне се появяват надписи на хинди и английски за всички видове граждани и всички видове визи. Разбира се, без нашата – е-виза.

Е-виза за Индия

Важно! Кандидатстването за е-виза е препоръчително да се направи около месец преди заминаването. Цената варира, според това от къде сте, като таксата за повечето хора е 75 щатски долара. Процедурата по кандидатстване е лесна, но отнема доста време, тъй като се изисква страшно много информация. Одобрението получихме около ден след като кандидатствахме. Важно е да се принтира мейла с визата и одобрението, защото на летището често я искат (една приятелка беше забравила за я принтира и не й позволиха да се качи на самолета, преди да им представи визата на хартиен носител).

Оглеждаме положението в залата за паспортна проверка на летището в Мумбай и си избираме гише, на което вече има други бледолики туристи. Почти веднага се появява човек в униформа, който ни казва да идем на гише 55. Отиваме ние.

И като се почна едно висене на гишето… За щастие сме първи на редицата, но отнеме цяла вечност да ни проверят документите, да им отговорим на всички въпроси, да ни снемат отпечатъците и да ни направят снимки. По-нелюбезни, апатични и флегматични митнически служители не съм виждала през живота си! Близо половин час по-късно, с чисто нови печат в паспортите си, закрачваме победоносно към изхода.

Безмитният магазин на летището в Мумбай

По пътя се спираме да купим джин, както ни беше заръчано.

Важно! На безмитния магазин на летището в Мумбай имате право да купите по максимум две бутилки алкохол на човек, демек двете ни можем да вземем общо 4 бутилки. Освен, че ги пакетират в непрозрачни торби две по две, е нужно и да бъдат платени по отделно, отново две по две. За съжаление е свършил джинът, който искаме да купим, но се оказва, че човек може да се обади предварително в самия безмитен магазин и да си поръча каквото иска няколко дни преди да пристигне, за да е сигурен, че когато кацне на летището в Мумбай ще има това, което иска да купи.

Добре, имаме печати, имаме джин, само трябва да си вземем раниците и вече можем да излезем от тоя лабиринт, наречен летище, и да изпушим по една цигара.

На лентите за получаване на багаж обаче е война! Помните ли ония стотици хора с пликчетата, торбичките и сакчетата? Е тука вече са хиляди и всеки един от тях, редом до пликчетата, торбичките и сакчетата, бута и по една количка с по 2-3 малки и 3-4 големи куфара! Ако изразът „Великото преселение на народите“ имаше облик, то той би бил снимка от летището в Мумбай!

Най-сетне грабваме раниците и се запътваме навън.

Мумбай и някои негови особености

Добре дошли в Мумбай

Индийците са адски гостоприемни хора. Часът отдавна минава полунощ, но Реа и Каран са на летището, за да ни посрещнат. Оказва се, че двамата буквално ни чакат навън. Зоната за посрещане се намира извън климатизираната сграда на летището. По-голяма група посрещачи никога не съм виждала! Сигурно имаше 200-300 човека, но Реа и Каран са заели предни позиции и ни виждат веднага.

Задух, горещина и онова особено лепкаво чувство по кожата, което усещаш, щом кацнеш някъде по топлите страни. Посрещачите ни са с джапанки, къси панталони и потници. Ние изглеждаме като клети германци, обути в дънки и маратонки, и облечени с блузи, суитчъри и бодита, с якета, преметнати на раниците. Спешно трябва да поправим това недомислие! Обуваме сандалите и моментално се чувстваме по-добре.

Качваме се в колата и потегляме към хотела ни, намиращ се в един от по-луксозните квартали – Повай, който на картата на града изглежда сякаш е доста близо до летището. Всъщност, той си е доста близо, но това ще го разберем ден-два по-късно. След толкова много време, прекарано в летене, последното нещо, което искаме, е да прекараме 40-50 минути в кола. Тук обаче е така. Където и да искаш да отидеш, трябва да се возиш в кола понякога часове наред.

Настаняваме се в 4-звезния Rodas хотел, който Реа и Каран са резервирали за нас. Ние сме първите от общо 15-тина международни гости, които пристигат за сватбата и това ни дава голяма предимство. Ще можем да се видим с двойката на спокойствие и да прекараме няколко дни заедно, преди да настане истинската лудница.

Часът наближава 3 сутринта и всички сме безумно гладни. Оказва се, че в тоя час на нощта много малко места за ядене са отворени. Решават да ни заведат да хапнем в 5-звездния Marriott хотел. Айде още 40 минути в колата!

Мерки за сигурност в Мумбай

Охраната на хотела е по-засилена от тази на летището. След като отварят портите на двора на хотела, колата е инспектирана от куче за наличие на експлозиви, а преди да влезем в самата сграда, трябва да преминем метален детектор.

Всичко това ми се струва адски абсурдно и питам защо е така. Обяснението е повече от ужасяващо. Преди два дни са се навършили 10 години откакто ислямистка терористична организация от Пакистан извършва серия от 12 организирани и координирани бомбени атаки и стрелби в Мумбай, продължили три дни и отнели живота на повече от 180 души.

От тогава всяка обществена сграда приема засилени мерки за проверка, с което споменът за ужаса от 26/11 се припомня всеки път, когато решиш да отидеш на бар, в мол или на музей.

Къде да хапнем посред нощ в Мумбай

След този кратък урок по история, се запътваме към празния ресторант на хотел JW Marriott Mumbai Juhu. Менютата са донесени, но Реа има въпроси. Започва да разпитва сервитьора на английски кое как приготвят. Сервитьорът обаче й отговаря на език, на който и дума не разбирам. Разменят няколко реплики и всеки път Реа отговаря на английски, а сервитьорът на нещо неразбираемо и подозирам, че е хинди.

На вечеря в Marriott Hotel в Мумбай, Индия
На вечеря в Marriott Hotel в Мумбай, Индия

Питам Реа защо е продължила да говори на английски, въпреки че е видимо, че човекът не го говори. Залата се озарява от онзи типичен само за Реа гръмогласен и звънлив смях: „Ама той ми отговаряше на английски, сладурче!!!“ Хюстън, имаме проблем. Аз английски говоря, обаче имам страшен проблем с разбирането на странни акценти. Явно преводачът по време на това пътешествие ще е Цвети.

Хранене по индийски

В крайна сметка Реа и Каран си поръчват индийска храна, аз и Цвети – европейска. Ястието на Каран пристига в типичните медени съдове, в които индийците сервират храната си. Всичко до момента изглежда съвсем нормално.

Да, обаче Каран и Реа не започват да ядат. Изчакват всички чинии и купички да бъдат поставени на масата и кротко си стоят с ръце в скута, без да понечват да си сипят храна. В тоя момент, сервитьорът посяга към лъжицата, гребва от chicken masala бълг. ез. пилешкото с масло и къри и dal бълг. ез. ястието с леща и сипва по чиниите на двама им. После се пресяга към ориза и разпределя и него.

Тая процедура се повтаря всеки път, когато храната в чиниите им намалее – идва сервитьорът и много чевръсто, но прецизно им слага още ядене. Ние с Цвети сме „леко“ шокирани. Оказва се, че така е прието. Или поне така е прието от по-богатите индийци.

Няколко дни по-късно Цвети изпадна в същата ситуация. Просто се опита да си сипе още храна в чинията. Голяма греша! В секундата, в която сервитьорът видя какво се случва, се паникьоса и се завтече към масата ни с ужас в очите, за да й сервира. Когато споделихме случката с приятелите ни, ни казаха, че сервитьорът можел да изгуби работата си, ако мениджърът му го бил видял. Излишно е да казвам, че тя никога повече не понечи да си сипе ядене сама, колкото и странно да беше усещането.

Реа и Каран обикновено се хранят с нож и вилица, но в Индия човек често може да види хора, които ядат директно с ръце. Или по-точно с дясната си ръка. Лявата ръка се смята за мръсна, защото обичайно тя се ползва за подмиване след ходене до тоалетна и съответно не е прието дори да подаваш на някого нещо с лявата си ръка.

След вечерята, в тоя удачен час, е време да се качим на колата и да потеглим към хотела. През нощта Мумбай прави илюзорното впечатление, че е доста спокоен град. Няма го ужасяващият трафик, за който сме чували и Каран съвсем спокойно минава на червен светофар – било нормално през нощта.

Единствените хора, които можеш да видиш по улиците, са десетките бедняци, покрити с дрипи и спящи по тротоарите, както и млади момчета, продаващи цигари насред шосето.

Малко преди изгрев слънце се добираме до хотела и най-сетне ще можем да поспим, че утре дълъг ден ни чака.

Трафикът в Мумбай

На следващата сутрин, пиейки кафе с цигара пред хотела ни удря една брутална реалност. Кислород навън няма и сива пелена е покрила небето. Дишането е трудно и задухът е неспирен. Освен това Мумбай е невъобразимо шумен. Мумбай е толкова шумен, че буквално не можеш да си чуеш мисълта. Трафикът пред хотела е неспирен и едни след други прехвърчат безброй коли, мотори, автобуси, камиони и тук-туци.

Каране на колело в трафика в Мумбай
Каране на колело в трафика в Мумбай

Тук-туците (ед. ч. тук-тук) са нещо като моторчета на три гуми с покрита каросерия, в която, освен шофьора, се побират още двама души (освен, ако не са индийци, защото тогава се побират и по 4-5 човека с по няколко деца в скута).

В Индия им казват auto rickshaw бълг. ез. авто рикша, или на кратко auto, но аз предпочитам да си ги наричам тук-тукци.  Те и моторчетата са най-опасните участници в движението, защото се промушват навсякъде, а същевременно не са особено сигурни, защото са сковани от няколко тънки парчета ламарина.

Тук-туци и щанд за ананаси по улиците на Мумбай, Индия
Тук-туци и щанд за ананаси по улиците на Мумбай, Индия

И всички тези превозни средства бибипкат. И не спират да бибипкат. Бибипкат, когато искат да спрат, бибипкат, когато искат да завият, бибипкат, когато искат да ти дадат път, бибипкат всеки път, когато изпреварват всяка отделна кола. И както можете да си представите, постоянно някой иска да спира, да завива, да дава път (не особено често), и да изпреварва – което е национален спорт.

Завива ми се свят само за 5 минути и ми става ясно, че с тоя шум няма да се разберем. Решавам, че ще го игнорирам, доколкото мога, защото в противен случай най-вероятно ще полудея.

Как да се придвижваме в Мумбай

За далечни разстояния в Мумбай е най-евтино и разумно да се поръча такси. Най-добрите и сигурни опции са мобилните приложения Uber и Ola, защото с тях знаеш предварително колко пари ще ти излезе всичко, а ако си ги вържеш към кредитната карта, даже не е нужно да имаш местна валута в себе си.

Ваучер за намаление с Uber

Ако планирате да пътувате някъде и имате нужда от евтин превоз, можем да си спестим по едни 5€. Всичко, което трябва да направите, е да свалите Uber App и да се регистрирате, използвайки този линк за ваучер за намаление с Uber. Ще получите 5€ намаление за първото си пътуване, а ние ще вземем 5€ под формта на кредит.

Uber в Мумбай, Индия
Uber в Мумбай, Индия

На пазар за традиционни индийски дрехи за сватба

След закуска сме посрещнати от Реа и Джашнак, или на кратко Джаш. Реа го представя като неин брат. В последствие става ясно, че в Индия всички близки роднини, които са на подобна възраст, както и най-близките приятели винаги са представяни като братя и сестри. Истината е, че Джаш и Реа са братовчеди. Джаш току-що е пристигнал от Канада, където живее от много години, което веднага личи по канадския му акцент.

Няма и час откакто е пристигнал в Мумбай и вече му е дадена нелека задача. Трябва да помага при подготовката около сватбата, което се изразява предимно в това да се грижи за всички чуждестранни гости. Звучи като интересна и динамична задача, но трябва да си доста търпелив, любезен, предвидлив, както и да си роден организационен талант, за да се справиш с група от 15 човека, всеки с желанията си и различният си ритъм.

Ние сме първата му задача и след около час трябва да идем да си изберем индийски дрехи за сватбата. Влизаме в един от магазините на веригата FBB, които приличат на огромни шарени пазари. От всички закачалки висят дрехи в ярки цветове, обшити с пайети, златни и сребристи ширити, с пришити воали и ефирни шалове. Аз се хвърлям на нещо сравнително изчистено и елегантно. „Не може!“, казва ми Джаш с усмивка, „Не е достатъчно шарено.“

О! Щом е така, няма проблем. 30 минути по-късно излизаме с пълни торби с по два сета дрехи за всяка от нас. За сватбата трябва всеки да има по пет тоалета: официална вечерна рокля, нещо бяло за партито на басейна, както и три традиционни индийски дрехи. Третото облекло ще ни бъде подарено от Реа, което означава, че ние с пазара на одежди сме готови!

Пазаруването на традиционни индийски дрехи за сватбата е завършено успешно
Пазаруването на традиционни индийски дрехи за сватбата е завършено успешно

Е, почти. На тия индийски дрехи им липсват подходящи обувки. Решаваме да си починем няколко часа и се уговаряме да идем за обувки малко по-късно. Когато Реа и Джаш се връщат, ни заявяват, че е ще хванем такси, ще идем на бар, а по пътя ще потърсим и обувки.

Викаме си ние такси, настаняваме се и потегляме. Трафикът в Мумбай обаче е една неспирна игра на нерви. Тръгваме, спираме, престрояваме се от първа в пета лента, после висим и чакаме, а през цялото време ние и хиляди други около нас… какво правят, според вас? Бибипкат, разбира се!

Разстоянието до бара е не повече от 10 км., но на нас ни отнема около час, за да стигнем. Определено имам нужда от питие след това пътуване!

Пазарене на цена в Индия

За наша изненада обаче, точно до бара, към който сме се запътили, има безброй сергии с обувки. Явно ще се пазарува. Разбираме се, че Джаш и Реа ще говорят на хинди и ще поемат пазаренето на цената. Решаваме, че ще си купим такива обувки, които да пасват и на трите ни индийски тоалета.

На безброй куки висят сандали, чехли и обувки тип балерина и няма почти нито един пълен чифт. Джаш ме пита кои ми харесват. “Никои”, помислям си. Но избор нямам – това са типичните индийски обувки за тоалетите ни, тъй че по-добре да се захващам и да избирам нещо. Посочвам едни, но се оказва, че отново не са достатъчно шарени. Тая игра съм я играла вече и опитвам отново. Одобрени са! Заради големите ми крака обаче, леко се съмнявам, че ще имат моя номер. Джаш се усмихва, „Сега ще ти ги направят по мярка.“

И като се започна едно дърпане, едно опъване, разтягане и пукане на шевове. Обувам ги аз, не стават. Айде пак. Пробвам отново – достатъчно са широки, но определено са 2-3 номера по-къси. Продавачът вдига рамене и заявява, че това са най-големите, които има и повече няма накъде да ги разтяга.

Традиционни обувки за индийска сватба
Традиционни обувки за индийска сватба

През това време на Цвети са й връчили обувките с най-ярките цветове и най-многото камъни по тях, които има на тая сергия. Подава й Джаш едната, а Цвети вдига високо вежди, а по погледа й личи, че е леко объркана. Джаш прихва в смях и веднага разбира какъв е проблемът – „При тия обувки няма лява и дясна – еднакви са.“ След малко разтягане и опъване, Цвети се сдобива с чисто нови индийски обувки.

Местим се на отсрещната сергия, за да видим дали пък там няма да имат и за мен нещо. Този път решаваме директно да ги питаме от кои разцветки имат най-голям номер. Извади човекът едни, Реа и Джаш ги одобриха и се започна познатото дърпане и разгъване.

Оказа се, че на тая сергия имат и уред за уголемяване. Уредът представлява един дървен калъп, на който се надянва обувката и започва да се удря в земята с все сила. След бая биене в земята и дърпане, чехлите вече ми стават (малко ми стърчи петата, ама е ОК).

Нашите шарени индийки обувки за сватбата
Нашите шарени индийки обувки за сватбата

Продавачът тръгва да ми ги подава в ръката, а Джаш ми изстрелва през зъби да не ги пипам. Продавачът се опитва да му ги набута и на него в ръката. Джаш обаче не посяга. Настъпва моментът на пазаренето.

Няколко минути по-късно, Джаш му дава 500 рупии (  ̴ 12 лв.), а продавачът му подава обвитите ми във вестник обувки.

След пазара, или по-скоро пазарлъка, приятелите ни ни казват, че първоначалната цена е била 2500 рупии  (  ̴  60 лв.). Джаш му е казал да не се прави на луд и че иска толкова много пари само, защото сме бели. На което продавачът се е съгласил и му е казал, че ако сме били сами, е щял да иска поне двойно!

Къде да намерим приятен и евтин бар в Мумбай

Време е за питиета. Но тук и баровете са с особен характер. Водят ни към един от веригата барове The Bar Stocк exchange, или Бар стокова борса. Преминаваме задължителната проверка на вещите и се озоваваме на покрива на сградата в приятно украсен с лампички и зеленина бар.

Веднага ни прави впечатление, че наоколо има десетки сервитьори. Оказва се, че работната ръка е толкова евтина, че всички заведения залагат на количеството и наемат ненужно количество персонал.

Важно е да се каже, че за разлика от Източна Европа, в Индия обслужването е на много високо ниво – борбата за клиенти е толкова голяма, че всяка прищявка, която един клиент може да има, е посрещната с усмивка и изпълнена в най-кратък срок, независимо от трудността или абсурдността й.

Интересното на този бар е, че цената на напитките се менят, според това колко често някой поръчва конкретното питие. Колкото повече хора пият някоя марка, толкова по-висока става цена, и обратно – колкото по-малко хора я поръчват, толкова е по-евтино.

Навсякъде из заведението има телевизори, досущ като на нюйоркската стокова борса. Само че тук се прехвърлят безкрайни списъци на алкохолни напитки и техните постоянно сменящи се цени. За удобство са направили и апликация, на която можеш да следиш цените и от телефона си.

Решаваме, че ще пием джин с тоник и Джаш ни съветва да си вземем гарафа с по няколко питиета, защото ако поръчаме само по едно, сами ще допринесем за вдигането на цената, когато по-късно поръчаме отново. Доста умно, признавам! Смело поръчваме по 6 джина и се потапяме в сладки приказки.

Преди да си тръгнем, имаме неблагоразумието да попитаме дали можем да платим сметката по отделно и то с кредитни карти. Настава страшна суматоха – един през друг трима-четирима човека се борят с апарата за плащания и смятат и пресмятат кои колко дължи.

Оказва се изключително трудна задача. Но някак тая войска от сервитьори и мениджъри успяват да се справят и то не за друго, а защото клиентът тук е цар и ако искаме, можем и всеки джин по отделно да платим и никой няма да се възроптае. Обаче цялата борба отнема толкова много време, че категорично всички взимаме решение – това е последният път, когато ще плащаме по отделно!

След целият този калабалък и няколкото питиета, гладът надделява и Джаш и Реа решават, че искат да хапнат. Джаш откакто е пристигнал повтаря, че иска да яде pav bhaji и затова се отправяме към Amar Juice Centre – едно от най-добрите места за pav bhaji в Мумбай.

Мястото било наблизо, затова най-удачно би било да хванем тук-тук. В това на пръв поглед няма нищо лошо, проблемът обаче е, че в това неспирно движение, хич не искам да се возя в каквото и да било, а камо ли в прехвърчащ тук-тук.

Добавете към това и, че Индия е с обратно движение, с което хич не се свиква лесно. Но местните ме уверяват – всичко щяло да бъде наред. Признавам, не се качвам доброволно, но пък в крайна сметка тия хора цял живот шофират в тоя хаос и шансът точно сега нещо да се случи е доста нищожен.

Къде да хапнем автентична индийска храна & къде да намерим едно от най-добрите места за pav bhaji в Мумбай

За първи път откакто сме в Мумбай имаме истински досег до автентичен ресторант и мястото изглежда като извадено от приказките, а ние от раз сме удивени. Amar Juice Centre е едно от онези места, които посещаваш само, ако някой местен те доведе.

Заведението не разполага със столове. По продължението на улицата десетки хора са насядали директно на тротоара върху постлани черджета. Оглеждаме се, но свободни места за сядане няма.

Решавам, че Джаш и Реа ще се откажат. В тоя момент обаче един от сервитьорите ни забелязва и от никъдето вади една постелка и уверено я мята на земята. Воалà – имаме си „маса“!

Събуваме обувките, сядаме по турски (тук му казват по индийски), а Джаш и Реа вече знаят какво искат, без даже да поглеждат менюто. Дошли сме специално до тук, за да хапнат pav bhaji (мек, сладък хляб с масло и вегетарианско къри) и idli sambar (пикантен ориз с манджа от червена леща).

Ядене на pav bhaji по улиците на Мумбай, Индия
Ядене на pav bhaji по улиците на Мумбай, Индия
Ядене на idli sambar по улиците на Мумбай, Индия
Ядене на idli sambar по улиците на Мумбай, Индия

На нас обаче не ни се дава да ядем. От твърде скоро сме в Индия и са ни прекалено изнежени стомасите, а Реа иска да е сигурна, че няма да прекараме сватбата в тоалетната или в някоя болница. Все пак успяваме да ги убедим да пробваме по една хапка от всяко ястие, но категорично ни отказват да опитаме от домашно приготвените сокове, с които е известен барът.

Очакваме първият ни сблъсък с автентична индийска храна да е невъобразимо лют, но определено положението се търпи, а храната е страшно вкусна. За протокола – аз не съм голям фен на индийската кухня, обаче това pav bhaji е просто вълшебно. А относно лютото, явно след предишното ни Мързеливо пътешествие до Централна Америка сме вдигнали нивото на търпимост към лютото и вече не се плашим толкова лесно.

Ние с Цвети сме единствените не индийци и присъствието ни тук буди интерес у работещите мигновено. Няколко човека застават в близост до черджето ни и започват да разпитват с интерес Джаш и Реа кои сме, от къде сме и какво правим в Мумбай. Не знам какво толкова си казаха, но голям смях падна (май за наша сметка), но ние не им се сърдим изобщо, защото всички са страшно мили с нас.

На тръгване не издържам от любопитство и решавам да погледна какво се случва зад кулисите. Джаш ме придружава и заставаме до високия тезгях, от където се вижда как готвачите приготвят ястията и къде се крие тайната на страхотната храна тук.

Това, което успявам да мерна е буца масло, цвърчаща в огромен тиган, а до него – пухкави сладки хлебчета се топлят и намазват с още масло. Джаш ми казва, че тая цялата (!) буца масло ще се използва за приготвянето на следващата порция пилешко с къри и масло!

Та, ако си търсите причина да си нарушите диетата и искате да пробвате едно от най-доброто pav bhaji в Мумбай и да се потопите в една по-различна обстановка, Amar Juice Centre е мястото!

Amar Juice Centre, Мумбай, Индия
Amar Juice Centre, Мумбай, Индия

Как да разчитаме езика на тялото в Индия

Интересно е да наблюдаваме разговора на Джаш и Реа с хората от ресторанта. Сигурно сте виждали как индийците клатят глава, когато говорят. Обаче сигурно не знаете, че клатенето на глава може да бъде многозначително и да се появява или да изчезва.

Ако индийците се усмихват, докато клатят глава, значи са съгласни. Ако клатят глава много бързо и се усмихват, значи са абсолютно съгласни и развълнувани от това, което им казвате. Съответно, ако погледът им издава неодобрение, клатенето на глава означава, че изобщо не са съгласни с вас. А ако клатят глава много бавно с неодобряващ поглед – лошо ви се пише!

Обаче феноменът за мен са както Реа и Каран, така и Джаш. Винаги, когато говорят хинди, клатят глава, а винаги, когато говорят английски – спират! И всичко това се случва без дори да го осъзнават – просто им идва от вътре. Индийска му работа! Честно казано, за двете ни седмици в Индия, успях веднага да попия тоя маниер и не спрях да клатя глава, независимо на какъв език говоря. Денина му работа!

Следващият път ще ви споделим как прекарахме още няколко дни в Мумбай и ще ви разкажем за хиляди хора, перящи на открито, лудостта на гарите и зашеметяващите претъпкани пазари.